Описание
Многогодишни листопадни и вечнозелени видове. Всички бербериси са добре разклонени храстчета, които на височина достигат от 1 до 3 м в зависимост от вида. Клонките им са покрити с остри бодли, които представляват видоизменени листа. Истинските им листа са обратнояйцевидни, дребни, с разнообразна окраска – от изумруденозелено до жълто и червено-кафяво. Има и сортове с пъстри листа. През есента листата на берберисите, особено тези със зелена окраска, се обагрят във великолепни оранжево пурпурни тонове. Цъфтят през май и юни. Цветовете са яркожълти, разположени поединично върху клонките или събрани в щитовидни или гроздовидни съцветия. Едно съцветие може да съдържа до 250 цвята. Излъчват силен сладникав аромат. Плодовете са дребни, най-често тъмночервени, сочни, запазват се върху клонките почти цяла зима. Плодовете на някои видове са ядливи, с приятен възкисел вкус. Всички бербериси са добри медоноси.

Древногръцкият мит гласи: Прекрасният юноша Хиацинт, син на спартанския цар Амикъл, бил любимец на бога на слънцето Аполон. Аполон учел юношата на всичко, което сам умеел да прави. Богът на вятъра Зефир завидял на дружбата им. Веднъж, когато Аполон обучавал Хиацинт да мята диск, от ревност върнал обратно хвърления от Бога диск и смъртно ранил Хиацинт. Скръбта на Аполон била безпределна. Готов бил да пожертвува своето безсмъртие, но не успял да го върне към живота. Тогава, за да увековечи тяхната дружба, Аполон насочил лъчите си върху капките кръв на Хиацинт и те се превърнали в благоуханно цвете, което ние наричаме зюмбюл.

Зюмбюлите са широко разпространени декоративни растения. Зюмбюлът се размножава чрез страничните луковички,които се образуват около старата луковица. Те се отстраняват при изваждане на луковицата след пре-цъфтяването на растенията. Съхраняват се в прохладни и сухи помещения. През пролетта старите луковици се засаждат на 10-15см. дълбочина в добре разработена почва, а малките луковички по-плитко, в лехи за доотглеждане. Зюмбюлите виреят на добре наторена почва и слънчеви места. Освен като декоративно цвете, той се използва и като лекарственно растение. В лекарствен речник от 15 век пише:- Зюмбюлът е зелен с бели цветчета, на които главичките са зелени, кръгли и пълни със семенца. Ако се направи лапа с вино и се намажат мъжките слабини, ще пробуди и предизвика полово влечение. А ако коренът се приеме вътрешно, ще се укрепи организмът, ще се предизвика обилно уриниране и ще помогне при ухапване от животно. Ако се приемат вътрешно семената, това ще помогне при застаряла диария и жълтеница. В козметиката се е използвал за направата на лосиони. Заема широка популярност в парфюмерията.

Цветето цъфти от март до април. Обхваща много вариатети. Нарцисите се размножават чрез отделянето на странични лукович-ки. През всеки 3-4 години луковичките се изваждат през лятото и се съхраняват в прохладни и сухи помещения. Луковиците се засаждат през есента / септември-октомври/ на 15 см. дълбочина и на 20см. луковица от луковица. Те виреят на хранителна и не много тежка почва. Освен като наслада на очите ни нарцисът е и лекарствено цвете.

Какво ви трябва
1. Роза сорт ‘Avalanche’ .
2. Изсушени листа от Стрелиция (Strelitzia sp.)

Идеи за аранжировки и букети

Как се прави
Промушете здрава пръчка през топка пиафлора Oasis® с диаметър 10 см, като внимавате пръчката да легне стабилно върху ръбовете на вазата. Скрийте краишата на пръчката с листа от стрелиция. Покрийте топката пиафлора с рози и добавете ангелска коса. Дъното на вазата покрийте с декоративен сняг и коледни топки. Завършете с мъниста.

Най-популярният килимест карамфил.
Цветове: Бели, розови, карминено или кадифеночервени, Някои двуцветни или кичести, ароматни. С форма на чиниика, често ресничести.
Листа: С вид на трева, в зависимост от сорта сивозелени до сребристосиви.
Растеж: Във форма на чим.
Произход: Европа. По скали и в редки борови гори.
Местообитание: Силно слънчево, топло, горещо. Почва умерено суха с добра пропус-кливост, умерено хранителна. Недопустими са тежки и влажни почви, тъй като там за-гнива.
Отглеждане: Дръжките на цветовете се изрязват, след като прецъфтят. Подхранва се слабо, за да не позеленяват възглавниците.
Размножаване: Чрез разделяне.
Приложение: В алпинеуми, в сухи зидове и по плочници.
Подходящи партньори: Campanula, Cerastium, Gypsophila.
Сортове:
• ‘Blaureif, розов, 15 см.
• ‘La Bourbille’, розов, 5 см.
• ‘Badenia’, кървавочервен, 10 см.
• ‘Rotkaeppchen’, кадифеночервен, 15 см.
• Dianthus plumarius, перест карамфил, едри силно миришещи цветове с форма на пера, 15-35 см.
• ‘Heidi’, кървавочервен, кичест.

Североамериканско насекомоядно растение от типа „покрита кана”. Родът се състои от десетина вида. Листата им са изправени или наклонени и са видоизменени и представляват контейнери, чиито горни части служат за „похлупаци”, частично отворени. Вътре в каните се съдържа храносмилателна течност, в която падат и се давят насекомите, а жизненоважните минерали от техните тела се усвояват от растението. Сарацените се въдят из блатисти местности, затова в домашни условия трябва да се гледат в смес от торф и мъх в плитък съд с вода. Почвената смес никога не бива да пресъхва. Размножавайте от семена в подобна почвена смеска. Името си това растение дължи на своя откривател, французина д-р Мишел Са-расен дьо л’Етанг (1659-1734). Като стайни растения най-често се отглежда С. левкофила (S. leucophylla = S. drum-mondii) от американските щати Джор-джия, Флорида и Алабама. Листата й са до 1 м високи, стройни, тромпетовидни. Сарацения флава (S. flava) вирее от Флорида до Вирджиния, където я наричат „жълта кана” и „ловджийски рог”. Тя е също с изправени листа, но по-дребни, жълтеникаво-зелени с червено около гърлото, а понякога и „изчервени” от външната страна.

Близък родственик на горската теменужка е градинската теменужка, която в някои райони на страната се нарича кокорче. Стара генда разказва: “Веднъж богинята на любовта Афродита се къпела в закътано езеро далеч от хорските погледи. Изведнъж тя чула шум и като се огледала видяла, че с любов я гледат няколко простосмъртни. Разгневената от подобна дързост Афродита помолила Зевс да накаже смелчаците. Тогава той ги превърнал в цветя.

И настина не е трудно с малко въображение градинските теменужки да се оприличат на детски личица, които гледат наоколо с любопитство и учудване. Колкото и да се взираш в тези ококорени очички не можеш да откриеш две еднакви. Цветовете са обагрени най-различно – бели, небесносини, жълти, лилави и пъстри.

Цъфтенето започва рано напролет. Размножаването става чрез семена. Кълняемостта си те запазват 3-4 години. Засяват се рядко през месеците юни/юли в открити лехи. Теменужката вирее на места със слънчево изложение и богата на хранителни вещества почва. Освен като ценен декоративен вид теменужката е и лекарствено растение.

Относително ново домашно растение, въведено през 1980-те години. Родом е Мексико и южните щати на САЩ. Отглежда се единствено видът Л. рузелианус (L rusellianus = Eustoma gran­diflorum), който обаче предлага разнообразие от култивари с единични и двойни цветове в лилаво, мораво, синьо и бяло. Единичните цветове много приличат на макове. По принцип лизи­антусът е многогодишно растение, но в стайни условия се гледа като едно­или двугодишен, тъй като по-старите растения трудно цъфтят. Размножа­вайте от семена през пролетта или разделете растението на есен. Не е от най-лесните растения за отглеждане и създава главоболия дори на опитни градинари.

Оксалисът израства от малка лукови­ца и пуска дълги, често силно извити стъбла, на чийто връх се появяват листа като на детелина – с три или четири дяла. Южноафриканският О. бовиеана (О. bowieana) има едри розово-червени цветове, които се появяват през лято­то и есента; О. карноза (О. carnosa) от Чили и Перу дава жълти цветчета през пролетта; 0. цернуа от Южна Африка (0. сегпиа = 0. pes-caprae) има ароматни жълти цветове през пролетта. У нас най­често се среща 0. депеи (0. cieppei) от Мексико, който прилича на много едра четирилистна детелина със зелени лис­та, понякога кафяви в основата, и цъфти в червено. Южноамериканският 0. рег­нели (0. regnelli) цъфти почти целогодишно с бели цветове сред красиви листа, които напомнят на отрязани отгоре с ножица листа на трилистна детелина. Цветът им е наситен бронзово-зелен, а от долната страна са светловинени. Размножава се от издънки.

Необичайно природно творение, кое­то навлезе твърдо и на нашия пазар. Но­си името на френския автор на селскос­топански трудове П. С. Нолен, творил преди два века. Трудно е да се повярва, че това растение е от семейство лили­еви. Родина са му мексиканските пустин­ни райони и това предопределя чудно­ватата форма на стъблото. В основа­та си е удебелено като голяма лукови­ца, като при това може и да е раздвое­но. От върха на луковицата струи буйна розетка с много дълги (над 1 м) и леко навити спираловидно листа. В някои страни удачно наричат нолината „слон­ски крак” или „конска опашка”. Всъщност удебеленият ствол складира целогоди­шен запас от вода, необходим на рас­тението в родната пустиня. С години­те нолината може да достигне височи­на от 10 м, но тя нараства изключи­телно бавно. Отглеждат се видовете Н. бигеловии (N. bigelowii = Beaucarnea bigelowii = Dasylirion bigelowii), израс­тваща go 1,5 м в голям контейнер и с около 1 м дълги листа; и Н. рекурвата (l. recurvata = N. tuberculata = Beaucar­nea recurvata), която е доста по-разпро­странена. Тя образува удебелен ствол, което е една от характерните й чер­ти. Растението е светлолюбиво, но не обича преките слънчеви лъчи. Затова пък си пада по високата въздушна влажност. Саксията трябва да е с много добър дре­наж, защото всяко застояване на вода­та може да се окаже пагубно. Внимавай­те в чинийката никога да няма вода. От май до октомври трябва да се полива умерено, но редовно, а през зимата из­ключително оскъдно. Един от проблеми­те на нолината е, че голяма част от долната половина на листата й съхне. Някои специалисти съветват да се под­рязва засъхналото. През две години пре­саждайте в по-голяма саксия, като в поч­вата трябва да има торф и пясък.

Това растение е известно също като „домашен дъб”, макар че няма родст­вена връзка с дъба. Листата му са тъмни, синкаво-зелени, лъскави и по форма на­истина приличат много на дъбовите. Но растежът му е на храст, а не на дръвче, с височина до половин метър. Контрас­тира интересно сред другите зелено­листни растения и е лесно за отглежда­не. През зимата трябва да се държи на топло и да се полива много рядко, тъй като тогава почива. Пресаждането, ако е необходимо, да става през пролетта. Размножава се от връхни резници през пролетта и лятото.

Това растение расте естествено в умерените зони (без Европа), но най­често се среща на американския конти­нент. Родът му се състои от стотина вида многогодишници и храсти. Имат овални или овално-издължени листа и тръбовидни зрелищни цветове, което ги прави желани гости в дома. Размножава се от резници през пролетта и лятото. Мимулус аурантиакус (М. аигап­tiacus = М. glutinosus = Diplacus gluti­nosus) от американските щати Калифорния и Орегон е вечнозелено храстче с жълти или оранжеви цветове, които се появяват от пролетта до есента; М. гутатус (М. guttatus) от Мексико, наричано „маймунско цвете”, има дълги до 15 см листа и издължени жълти цветове с червени петънца по гърлото. Чилиският М. лутеус (М. luteus) е извес­тен също като „маймунско цвете”, но е с по-дребни листа. Повечето популярни култивари са резултат от хибридизация между двата последни вида. Мимулус пуницеус (М. puniceus) от Калифорния цъфти в червено.