Най-широко се използват присаждането на пъпка, под кора и чрез копулация.

Чрез присаждане се размножават най-често розите, кактусите, цитрусовите растения и др.

Сукулент от Централна Америка, чий­то род наброява 14 члена, близки родни­ни на еуфорбията. Отглежда се единст­вено видът П. титималоидес (P. tithi­maloides), добре познат в чужбина под имена като „стълбата на Яков” (заради зигзагообразните стъбла), „гръбнакът на дявола” и „червеноптичи кактус” (зара­ди дребните, прилични на птички алени цветчета, които се появяват напролет, ако растението е презимувало на хлад­но). Изострените листа на това расте­ние са светлозелени с розово-червени, бели и тъмнозелени петънца. Има и пъс­тролистен педилантус, чиито восъчни листа са бели и розови по периферия­та. Млечният сок, който изпускат, драз­ни кожата. Размножава се от резници, натопени във вода през пролетта. Рез­никът трябва да се потопи в топла вода, за да се отстрани млечният сок, а след това да се изсуши. Младите рас­тения на няколко пъти трябва силно да се подкастрят през пролетта.

Либерцията произхожда от Австра­лия, Нова Зеландия и Южна Америка. Родът наброява 12 вечнозелени много­годишници, образуващи ветрилообраз­ни туфи от мечоподобни листа. Трили­стните цветчета са появяват през лятото върху тънки дръжки. Растението е взискателно спрямо въздушната вла­га, поради което е най-подходящо за зимна градина, но по време на цъфте­жа може да се внесе в дома. След цъфте­жа може да се размножи чрез деление. Носи името на белгийската ботаничка Мари Либер (1782-1863). Култивират се Л. формоза (L formosa) от Чили с листа до 45 см дълги и бели цветове; Л. гранди­флора (L grandiflora) от Нова Зеландия с малко по-дълги листа и снежнобели цве­тове върху дълги до 1 м дръжки; и Л. ик­сиоидес (L ixioides) също от Нова Зе­ландия, чиито бели цветове са жълте­никави от външната страна.

Родът на дифенбахията включва 30 вида вечнозелени многогодишници с яки изправени стъбла, често месести и сочни, по които израстват едри овални листа. Кръстник на растението е Й. П. Дифенбах (1790-1863), администратор на градините към кралския дворец Шонбрун във Виена. Дифенбахията произхожда от тропическа Америка и Антилските острови и е едно от предпочитаните стайни растения по света и у нас. Това се дължи както на високата декоративност, така и на относителната непретенци-озност и лесна размножаемост. Добре гледан екземпляр може да достигне два метра във височина, но в повечето случаи това подсказва, че е време да се скъси. Много често собственици на дифен-бахии се оплакват, че долните листа засъхват и трябва да се махат, което оголва ствола, но, от друга страна, това прави растението дори по-привлекателно, като му придава вид на палма. Някои вариетети са доста деликатни и страдат от сухия въздух и промяната в температурата, но най-разпространените Д. пикта и Д. амена (D. picta и D. атоепа) са прекрасно пригодени към стайните условия. Дифенбахия пикта макулата е най-често срещаната, а Д. амена е с гигантски листа, достигащи половин метър дължина, и е изключително атрактивна като самостоятелно растение в просторно помещение. Има и доста по-дребни дифен-бахии като сортовете „Камила” и „Мариан”, както и една с чисто зелени листа – Д. epcmeguu (D. oerstedii) с бяла централна жилка. Много е красива жъл-то-зелената Д. баузеи (D. bausei) и нейният гигантски вариант (с листа около 30 см дълги) Д. боумании (D. bowmannii). Сокът на дифенбахията е отровен, но умрели от отравяне с него засега няма и най-страшното, което може да сполети човека, е краткотраен сърбеж по ръцете. Бъдете нащрек за подлите па-муклийки и веднага ги чистете с паму-че, натопено в спирт. Дифенбахията обича почвата й да е влажна, но препо-ливането води до загниване на стъблото. Размножаването е много лесно. Понякога от стъблото израстват издънки, които можете да срежете, да ги сложите във вода и когато пуснат корени, да ги засадите. Ако екземплярът е станал прекалено висок, отрежете върха с около една-две педи ствол, сложете го в буркан с вода и чакайте да пусне корени. Може да се засади и направо в почвата, но успехът не е стопроцентов. Допълнителен размножителен материал е самият ствол, който също нарежете на парчета около една педя дълги, сложете ги във вода (внимавайте за посоката на листата) и ги изчакайте да пуснат корени.

Сортове:
• w. cordifolia, остролистна цимицифуга кремавожълта, в разклонени гроздовидни съцветия, от август. Малко по-ниска от гроздовидната цимицифуга.
• Cimicifuga ramosa, разклонена цимицифуга, също кремавобяла. Цъфти в продължение на седмици от септември до октомври, достига височина над 2 м. Много красиво стои до променящи цвета си през есента дървета, Aconitum carmichaelii и Anemone-Japonica-хибриди.
• ‘Atropurpurea’ с пурпурно-кафяви листа.
• Cimicifuga simplex, обикновена цимицифуга, бяла, цъфти след края на октомври. С височината си от 150 см е значително по-дребна от грозд овидната цимицифуга
• ‘Armleuchtt , чисто бял, богато разклонени цветни стъбла.