Миртата от хилядолетия се отглеж­да като стайно растение, но все още е рядкост в дома. Дребните овални лис­та, напомнящи донякъде за чемшира, са лъскави и ароматни, през лятото се появяват бели цветчета, а през есента лилави плодове. Миртовото храстче може да израсне на 50-60 см височи­на, ако не се подкастря, а през летни­те месеци може да се изнесе навън. Мир­тус комунис (М. communis) или гръцката мирта има бели цветчета с форма­та на чинийка, цялата изпълнена със зла­тисти тичинки, от което общото впе­чатление е по-скоро за жълт цвят. Има и по-дребна мирта – М. с. microphylla, ­ ако пространството ви е ограничено. Новозеландската М. булата (М. bullata = Lophomyrtus bullata) има единични бели цветчета през лятото, след кои­то се появяват челни продълговати плодчета около 5 см в разрез. Растението е много лесно за гледане, приспосо­бено е към култивиране в саксия и се размножава лесно от резници през зимата. Пресаждането, ако е необходимо, да става през пролетта.

Това растение е известно също като „домашен дъб”, макар че няма родст­вена връзка с дъба. Листата му са тъмни, синкаво-зелени, лъскави и по форма на­истина приличат много на дъбовите. Но растежът му е на храст, а не на дръвче, с височина до половин метър. Контрас­тира интересно сред другите зелено­листни растения и е лесно за отглежда­не. През зимата трябва да се държи на топло и да се полива много рядко, тъй като тогава почива. Пресаждането, ако е необходимо, да става през пролетта. Размножава се от връхни резници през пролетта и лятото.

Родината на тази бромелия е Южна Америка и са познати над 150 нейни разновидности. Повечето са епифити, което ще рече, че растат над земята, като се прикачва с корените си към дърветата или загниващите пънове. Листата са дъговидно извити навън, жилави, сиво-зелени, назъбени по краищата, образуващи водосъбираща розетка. Като при останалите бромелии цветоносното стъбло излиза от розетката. То е изправено, относително дебело и завършва с голямо и ефектно съцветие, донякъде с формата на магарешки бодил. Най-разпространен е бразилският вид Е. фасциата (A. fascia-ta), известен също като Билбергия родо-цианеа (Billbelgia rhodocyanea), който достига 50 см височина и има отворена розетка от десетина груби листа, образуващи улейчета в основата си и втъкнати едно над друго. Цветът им е сиво-зелен с хоризонтални сребристи петна и бодлива повърхност и връх. Ко-ничното съцветие върху цветоносно стъбло се появява в разгара на лятото, излиза от центъра на розетката и достига 15 см дължина. То е съставено от голям брой розови брахтеи с бодливи ръбчета. От пазвите им периодично излизат тръбести цветчета, които първоначално са сини, а по-късно поро-зовяват. Ако условията са добри, съцве-тието може да се запази свежо до половин година. След прецъфтяването листата на ехмеята постепенно завяхват и умират. Това е началото на периода на покой. Поливането трябва да се намали, но почвата не бива да пресъхва. През зимата температурата да не пада под 12°С. Напролет встрани от старото растение се развиват няколко розетки. Щом укрепнат, те непременно се отделят от майката и се засаждат. В противен случай растенията остават дребни поради недостиг на хранителна площ в саксията. Отделянето на младата розетка от майката става с остър нож, като се внимава да не се нарани. Други красиви ехмеи са Е. фулгенс дисколор (A. fulgens discolor), чиито листа са лилави от опаката страна, а цветовете алени, последвани и от дълготрайни плодове; Е. хантинии (A. chan-tinii), която е по-едра, с по-ярък и разтворен цвят, и Е. каудата (A. caudata) с разклонени глави от жълти цветове. Вече съществуват и прекрасни хибриди с разкошни листа, раирани в кремаво и яркорозови като съвсем млади.

Тези растения са крайно любопитни, тъй като с вида си подражават на камъчетата, изобилстващи в естествената им среда в Южна Африка. Всяко се състои от две силно удебелени листа, които са се сраснали и образуват нещо като цяло тяло, сцепено на върха. Размерите обаче не варират в големи граници и достигат най-много до 5 см. Затова пък цветовете и шарките са изумително многообразни. Живите камъчета растат изключително бавно. Те трябва да се държат без капка вода през цялата зима. Под почвата има късо стъбло и дълъг корен. През есента се появяват бели, розови или жълти цвет-чета с формата на маргаритка, а след много години саксията може да се изпълни с „купчинка” камъни. Известни са десетки видове живи камъчета, като повечето са литопси и конофитуми. Трудно е обаче да се различат видовете един от друг. Често цветът на камъчето се влияе от почвената смеска. Ли-топс бела (L bella) е жълтеникаво-кафяв в горната част и цъфти в чисто бяло; Л. лезлиеи (L lesliei) е светлокафяв на цвят с по-тъмнокафяви „мраморни” жилки, плосък отгоре и цъфти в златис-тожълто; Л. псевдотрункатела (L pseudotruncatella) образува цели колонии и е кафяво-сив с червеникаво-кафени жилки, а цветовете му са наситеножълти.

Изисквания
Силно слънце и много оскъдно поливане през цялата година.

Пълзящо вечнозелено растение, мно­го ценено за висящи кошници поради гран­диозния начин, по който пада. Листата са кръгли, светлозелени върху половин­метрови стъбла, които лесно се вкореняват при допир с почвата, подобно на традесканцията. През лятото цъфти в жълто и това допринася много за красотата на висящата кошница. Лизи­махията обаче е полезна и като покри­тие за почвата на големи контейнери. Много подходящо растение за комбиниране с други, различни по цвят и форма. He се нуждае от пресаждане, а е препоръчително периодичното обновяване от млади резници, които се вкореняват много лесно във вода. Като стайно растение се гледа видът Л. нумулария (L nummularia), за която се отнася всич­ко казано дотук.

Лапейрузията се въди естествено в Южна Африка. Растението е грудково, има теснолинейни изправени, сочнозелени листа, от които стърчат цветоносните стъбла с розовите цветове. Ос­новната привлекателност на лапейрузията е готовността й да цъфти про­дължително през лятото. Размножава се чрез разделяне на грудките или от се­мена през пролетта. Носи името на ботаника барон Филип дьо ла Пейруз (1744-1818), изследвал флората на Пи­ренеите. Култивират се два вида: Л. коримбоза (L corymbosa), която пуска по две листа на грудка, 10-ина см дълги, а цветовете са наситено-лилави; и Л. лак­са (L laxa = L cruenta = Anomatheca cruenta), която има по-дълги, go Z0 см, листа и червени цветове.

Ксантозмата е сред най-екзотични­те представители на тропическата флора. Естественият й хабитат е Южна Америка. Родът се състои от над 40 представители, повечето с удебе­лени коренища и грудки. В много отно­шения прилича на алоказията и колока­зията. В тропиците грудките и листа­та на някои видове се използват за хра­на. Листата на това растение са стреловидни като на младия сциндапсус, раз­положени на дълги стъбла, излизащи от почвата. Цветовете са типични за се­мейството – прилистници, носещи от­делни зони миниатюрни безлистни мъжки и женски цветчета. Размножава се през пролетта при пресаждането, като се разделя туфата. Колумбийската К. лин­дении (X. lindenii) има тъмнозелени лис­та до 30 см в дължина, крещящо изпъ­стрени с широки бели жилки. Антилска­та К. виолацеум (X. violaceum = Alocasia violacea) е с по-едри листа – до 45 см дълги, наситено зелени с лилави жилки и стъбла. В родината й я отглеждат за­ради високото качество на нишестето в грудките.

Кротонът, който расте като есте­ствена флора в Полинезия, Индонезия, Малайзия, Цейлон и Индия, е безспорен любимец като стайно растение и има защо. Ярката окраска на листата и ши­рокия спектър на формите им го изви­сяват над повечето останали растения, но той може да носи колкото радост, толкова и разочарования. Гледа се един­ствено видът Кодиеум вариагатум пик­тум (С. variagatum pictum) в цялото му многообразие. Стволът на кротона с времето става дървесен, листата са жилави и на пръв поглед непоклатими, но само малко да не му се угоди, и той е готов буквално за един час да изрони всичките си листа, които за жалост не израстват наново.